Подстраници

Има някой, с когото можеш да говориш

Обади се на тел:
0895 107 905безплатно и в условията на пълна конфиденциалност ще Ви изслуша и отговори на въпросите Ви наш консултант!

Нашите консултанти отговарят на телефона от 15 до 19ч всеки делничен ден.
Вие разбира се можете да ни изберете по всяко друго време и ние ще Ви върнем обаждането, когато наш консултант е свободен на линия.
Можете да оставите съобщение на телефонния секретар или да ни изпратите sms
и ние ще Ви изберем тогава, когато предпочитате, в часовете между 15ч и 19ч всеки делничен ден.

За консултация:
center_insight@abv.bg

Адрес:

гр.София, жк Яворов
ул.Виктор Юго 6

Спечелих живота си обратно

statia-1.jpgБях на четиринайсет, когато ме диагностицираха – анорексия. Мислех, че съм загрижена само с това да спазвам здравословна диета, но всъщност бях обсебена да горя калории. Да изгоря всички калории, които приемам в себе си. Обсебена от физическите упражнения. Не се упражнявах, за да подсиля тялото си и да се чувствам добре. Тренирах, за да стана слаба. Претеглях се най-малко пет пъти на ден и теглото беше от решаващо значение за това какъв ще бъде денят ми. Това открадна живота ми.

Докато животът на другите младежи се състоеше от ходене на училище, извънкласни дейности, партита и всичко, което върви с него, моят живот беше различен. За мен всичко беше свързано с това колко дебела си представям, че изглеждам, какво можех да ям, какво не можех да ям, колко трябваше да ям, за да задоволя моите родители, така че да няма война у дома, и колко показва теглото. Загубих цялата си свобода, както и моите родители загубиха своята. Мама напусна работа през две от най-трудните ми години, за да бъде до мен на сто процента. Беше като вечно дърпане на въже, в което не осъзнавах колко болна бях, докато родителите ми от другата страна се бореха дъщеря им да бъде отново здрава.

Завърших училище с диплома, равна на нула. Теглото ми продължаваше да намалява и ставах все по-болна и по-болна. Физическите знаци бяха видими. Загубих косата си, цвета на лицето, ръцете и краката ми станаха синьо-лилави. По кожата ми се появи мъх. Енергията и менструацията ми изчезнаха. Тялото ми даде ясно послание, че живях опасно. Отборът от болницата, спешно отделение, психиатричен отдел и амбулаторно отделение бе станал част от ежедневието ми. Намирах постоянно трикове, за да заблудя хората около мен, които смятаха, че теглото ми е опасно ниско. Но триковете бързо бяха разкрити и аз трябваше да съм почти гола, за да се претегля, така че да съм “без камъни в джобовете си”, които представляваха по-голяма тежест, отколкото беше случаят. Бях видяла, ако седна здраво на стола, или ако правя статични клекове, за да изгарям. Все още не можех да си дам свободата да стоя. Един от терапевтите коментира, че никога не е виждал подобен начин да си отиде човек.

"Трябваше да започна да търся волята, която можеше да ми помогне да спечеля борбата за бъдещето си."



Спомням си толкова добре деня, когато осъзнах, че трябва да мобилизирам силите си, необходими за възстановяването ми, но дълбоко в себе си никога не съм мислила, че ще успея да го направя. Бъдещето изглеждаше мрачно. До деня, в който тялото ми не се справи и аз стоях между живота и смъртта. Трябваше да започна да търся волята, която можеше да ми помогне да спечеля борбата за бъдещето. За щастие имах най-важният инструмент за мен - семейството, приятелите ми и моят треньор. Най-добрата ми приятелка беше най-добрият ми поддръжник. Тя осветяваше дори най-мрачните дни. Беше добре да имам някой около себе си, който има нормални отношения с храната и всеки ден вечеряхме заедно. Днес най-трудното хранене стана малко по-лесно. Имах лечение, което беше просто невероятно. Тя никога не се отказа от борбата да ми помогне да имам по-добър живот. Винаги поставяше нещата в перспектива за мен, така че можех да видя моите собствени разрушителни мисловни модели.

Исках живот, в който да бъда свободна. Свободна от глада. Свободна от разрушителните мисли. Живот, в който бях доволна от себе си. Живот, в който имаше място за семейството ми, приятелите ми и партньор. Имам въведена добра рутина и план с пет стабилни хранения на ден. “Съблякох” теглото си вкъщи пред себе си и с най-близките ми приятели. Вече не беше позволено на фигурата ми да решава какъв ще бъде денят ми. Създадохме "награда" за всеки килограм, който качвах. Избрахме нещата, които обичах. Спомням си особено добре, когато теглото ми се увеличи до стойност, която позволи на лекарят да ми даде разрешение да започна йога и пилатес. Което за мен беше, и все още е, балсам за душата.

"Днес, аз оценявам, че съм в състояние да прекарвам времето си с това, което има значение за мен."

Пет години позволявах на анорексичното съзнание да ме побеждава, преди да мога да го преодолея. Животът тогава и животът сега са два напълно различни свята. Никога не бих имала стария си живот отново. Живот, в който всичко е белязано от огромна мисъл за действие, която не е реална. Мисъл, която ти позволява да се третираш като най-лошия си враг. Живот, в който последствията са и за тялото ти, защото го третираш толкова зле, че има риск и може да не успееш да го поддържаш повече. Това беше живот, който не исках да живея.

Днес, аз оценявам, че съм в състояние да прекарвам времето си с това, което има значение за мен. Мога да отида на голямо събиране, без да се налага да мисля за това, което другите мислят за размера на тялото ми. Мога да се храня на обществени места. Мога просто да се социализирам отново, без да бъда преследвана от анорексичното съзнание, което имах преди. Днес аз не избирам тренировката за сметка на качественото време, прекрано с хората, които обичам. Не е необходимо да чета съдържанието на всяка храна, която слагам в устата си или да броя всички калории. Това е голямо облекчение.

Научих се да мисля, че тялото ми всъщност е човекът, който ще ме носи през целия ми живот и това напълно зависи от много различни хранителни вещества, за да функционира оптимално. Научих се да се сработвам с тялото си, вместо да вървя срещу него. Мога да видя радостта в себе си и в другите, защото аз съм психически в настоящето. Хранителното разстройство ми даде големи усложнения със стомаха и червата, с което аз все още трябва да живея. Но съзнателно съм свободна.

Споделяйки моята история, ми се иска да дам надежда и вяра на някой, че е възможно да си върне живота и да покажа, че е предупреждение за други.

Животът е ценен, живейте го - не позволявайте на умът ви да го открадне!

www.nettros.no/aktuelt/livet-tilbake

Текст: Malin Rystad

Превод: Мариета Рускова